от Давор Ярдаш
Тази
статия прочетох в сайта на Cross Country още в началото на 2000-та
година. От този момент реших, че всеки който лети трябва да я прочете,
защото тук се споделят усещания, които малко (оцелели) пилоти са
изпитвали, а и „тръпката“ определено не е за препоръчване.
Това е история, случила се в далечната 1997, за среща на парапланерист с кумулонимбус (известното ни CB). Авторът и героят на разказа, хърватинът Давор Ярдаш, е един от малкото оцелели след подобна среща пилоти…
След
този свой „втори рожден ден“, днес Давор вече е женен и има дъщеря на
четири години, на която възнамерява скоро да даде „въздушно кръщение“ с
тандемен полет от 50-метров хълм.
Събота, 26 юли
1997. В този ден имах усещането, че не трябва да летя. С приятеля ми
Матко станахме в шест часа, опаковахме багажа набързо, взехме по един
душ и тръгнахме към Бузет, мястото на състезанието. Времето не
изглеждаше добро. Минахме през порои, а термометърът в колата показваше
външна температура 16 градуса – необичайно ниска за този сезон.
За
първи път ходех на това място. Стартът беше ориентиран на юг, на 560 m
надморска височина, достатъчно широк за разпъване на четири крила, но
относително къс и стръмен, с жици от ЖП линия на стотина метра по-долу.
Вече стана топло, около 27 градуса, и 2/8 от небето беше покрито с
красиви кумулуси. Изяснихме задачите и направихме брифинг. Излитането
беше планирано за 14:30 а маркерът трябваше да е на една поляна под ЖП
линията. Първата контрола беше църквата в Църница, на запад от старта,
след това на изток до църквата Свети Томас, след това кръстовището на
Бузет, и отново църквата в Църница.
Отделих се малко от тълпата
за да се концентрирам и отпусна. Ако бях сам, сигурно нямаше да летя
този ден. Трудно ми е да го обясня, но някаква подсъзнателна „аларма“
се включи в мен. Аз обаче бях президент на най-големия и най-активен
хърватски клуб и егото ми щеше да се разпадне ако бях отказал да летя.
Първи
излетя Лео, а след него Данко. Аз облякох къси панталони и тениска,
бяла памучна риза и тънко windstopper яке. Закачих си моя Aircotec Top
Navigator на лявото бедро, настроих го и проверих радиовръзката.
Проверих и запасния. За всеки случай – може пък и да потрябва. Излетях
в 14:05 при добър порив. Въпреки че беше топло, извадих ръкавиците си и
ги сложих. Летяхме на склона до около 14:25, пет минути преди часа за
начало на прелета.
Бях набрал добра височина. Хубави, постоянни
термики, от 0.5 до 3 m/s. В 14:25, Данко, моят инструктор, направи
радио брифинг с наземния екип и след кратък разговор беше решено да се
отмени задачата. Причината беше мощна облачност, развиваща се на
няколко километра на север, над връх Збевница (1,014 m). Последва
съобщение по радиото: състезанието се отменя, моля ориентирайте се към
кацане. Звучеше съвсем спокойно – без бързане и паника – така че и аз
не бързах, обърнах се на юг към пухкавите облачета и изобщо не обърнах
внимание на черното чудовище, разрастващо се от север. Голяма грешка!
Лео
беше на около 150 m на югозапад и 50 m над мен. Забелязах Данко и Карло
на запад, слизащи на големи уши. Другите бяха някъде назад. Бях на 1300
m и реших да направя Б-срив в 14:30 часа. Започнах снижение с -7 m/s
докато стигнах 1000 m. Тогава Б-сривът се деформира в розетка, нещо
подобно на челен тък, със силно изпреварващи краища. Това хич не ми
хареса. Отпуснах Б-линията, крилото се напълни и стабилизира, така че
отново направих Б-срив. След няколко минути погледнах вариото и за мое
учудване установих че въпреки Б-срива, аз се издигах с 2 m/s. Погледнах
нагоре и видях как Лео беше засмукан от облака там, където базата беше
вече на 1300 m. Няколко секунди по-късно, все така увиснал на
Б-линията, аз се изкачвах с 5 m/s. Така, преминах базата на облака и
светът за мен стана бял.
В този момент съм абсолютно спокоен.
Близо съм до края му, имам си Top Navigator с GPS и компас. Да се
обърна на юг и да изляза от облака не би трябвало да е проблем, но
започвам да губя ценно време, занимавайки се с компаса и спийд
системата. Да се лети по компас не е лесно. Компасът е инертен и в един
момент установих, че завивам на юг а в същност летя на север. Не мога
да повярвам на очите си. Тогава вариото полудя. Изстреля се на +10 m/s.
Без паника, за пръв път в живота си правя пълен челен колапс,
докато „примката“ на черното чудовище се стяга около мен. Дори и с
изцяло сгънат атакуващ ръб, вертикалната ми скорост остава непроменена.
В съзнанието ми нещо крещи: Давор, ти влезе в кумулонимбус! От всичките
отчети за злополуки, които бях чел, нямаше нито една история за оцелял
след такава среща. Става студено. Много студено! Влагата се кондензира
по дрехите ми, започва да вали. Водата замръзва върху мен.
По
радиото цари паника. Някой крещи: „Давор, къде си? Радован,
отговори…“ Отчаян глас добавя: „Давор, в никакъв случай не хвърляй
запасния!“ Вече десет минути съм в чудовището и височината ми е почти
2600 m.
Аз съм в странно разположение на духа: спокоен и
отпуснат. Не обръщам внимание на паниката по радиото нито на съветите,
които ми се струват неадекватни. В замяна на това, съзнанието ми е
изцяло погълнато от една единствена мисъл: трябва да се стопля. Трябва
да се защитя от леда и вятъра, да се увия в нещо, иначе ще замръзна.
Отпускам челния колапс и решавам да отворя запасния, така че да мога да
изтегля крилото и да се увия в него. Веднага щом отпускам колапса,
вариото отново подлудява и стига до 18 m/s. Изтеглям левия A колан,
вървите се отпускат и аз влизам в спирала. Изтеглям ръчката на запасния
и го изхвърлям в тъмната бездна.
Следва пълен страх и ужас:
запасният увисва отпуснат, в края на вървите си, а крилото над главата
ми е извън контрол, вързано на крават в единия край. Продължавам да се
издигам с ужасна скорост, поради което отварянето на запасния отнема
цяла вечност. След известно време чувам приглушен плясък и виждам
запасния да се отваря, изпреварвайки крилото. Благодаря на Господа! С
подновена от адреналина енергия, аз изтеглям парапланера и увивам
мокрия найлон около голите си крака.
Обаждам се по радиото да
кажа че съм жив, на 4500 m, под запасния и все така се издигам с 10
m/s. Това беше последното ми обаждане. Борис по-късно ми каза, че бил
ужасен от чутото неистово пискане на вариото ми, в пълен контраст със
спокойния ми глас. По радиото чувам някой да крещи, „Къде си Давор.
Давор, обади се!“ Скъпи приятели, мисля че не мога да ви се обадя сега,
защото трябва да запазя в себе си всяка частица енергия, способна да
отдели живота от смъртта.
Вариото продължава да издава
невъобразими звуци, но не мога да погледна цифрите за да не припадна.
Теченията ме подхвърлят във всички посоки.
Светкавици
проблясват около мен, оставяйки след себе си зеленикави сияния отляво,
отдясно, отдоли и отгоре. На всеки няколко секунди нещо около мен
просветва, следвано от ужасна експлозия. Колко далеч беше това? Ако
сега ме удари светкавица, ще бъда изпържен за секунда. Давор, шансовете
ти да оцелееш са нула – чиста, кръгла нула – приеми този факт. Свит
като ембрион аз отчаяно се моля на Господ да спаси живота ми. Дали ще
има много хора на погребението? Най-леката смърт ще е да припадна от
липса на кислород, след това да падна в запасния и да се разбия в
земята. Баща ми, който живее близо до Риека, дали знае че съм тук, над
него, единственият му син, и че това са последните мигове от живота ми?
После друга мисъл прорязва съзнанието: Давор, какви са тези
мисли, не трябва да се предаваш, още си жив, направи ли всичко възможно
за да се предпазиш? Бърз поглед към вариото ми казва че съм на 6000 m!
На тази височина, или ще умра от липса на кислород, или ще замръзна.
Съзнателно започвам да дишам учестено за да хипервентилирам и да
избегна припадането. Въздухът е ужасно студен. Аз съм по къси панталони
на близо 7000 метра. Замръзвам. Не, не мога да си позволя да ми е
студено! Спомних си за един приятел. Попаднал в лавина в Хималаите, и
оцелял с отворена фрактура на крака. Той имаше огромна жажда за живот:
не можеше да си позволи да замръзне, и особено – да се предаде! Давор,
забранявам ти лукса да ти е студено, не можеш да си го позволиш сега!
CB-то
ме изстрелва на 6500 m, със скорост от 20 m/s. Студът е непоносим.
Бедрените колани се впиват в слабините ми, изпращайки силна болка по
цялото ми тяло, но това е нищо в сравнение с всичко около мен. Запасния
парашут се върти и подскача във всички посоки. Вече не знам кое е горе
и кое е долу. А и честно казано, вече не ми пука.
После
започвам да слизам с -3 до -17 m/s, до 3300 m, след това – пак нагоре
до 5500 m, и после пак надолу. Изведнъж – виждам нещо. Земя! Не мога да
повярвам. Надеждата ми отново се събужда, може и да оживея. Земята!
Майката Земя, тя съществува, тук е, виждам я, движа се към нея! Красиво
езеро, гори, природа. Градушката около мен вали почти хоризонтално,
топейки се и превръщайки се в големи водни капки. Запасният продължава
да подскача и да се върти във всички посоки.
Ситуацията вече е
променена. Вече съм изцяло погълнат от следващия проблем -
приземяването. Опитвам се да се освободя от крилото, увито около мен,
да го изпълня частично така, че да забави падането ми, но съм прекалено
силно увит в него. Нещата се влошават: летя към линии с високо
напрежение и изгоряла гора, с голи остри клони, стърчащи във всички
посоки. О, не! След всичко което преживях, защо трябва да свърша
увиснал на някакъв далекопровод или забоден на някой клон?
Минавам
на няколко метра над далекопровода и се забивам в едно дърво. Ербегът
поема удара. Изправям се, замръзнал, мокър, ужасèн, объркан, но още жив
и без никакви контузии! Изглежда ми невъзможно! Треперя от студ. Дъждът
продължава да се лее из ведро. Поглеждам Топ-Навигатора – прелетял съм
21 километра откакто влязох в облака.
Отивам до близкия път и
заставам по средата, опитвайки се да спра някоя кола, но всички ме
зоабикалят. Треперещ, продължавам да вървя, казвайки си: Давор,
изглеждаш като горски призрак, абсолютно подгизнал, с раница на
главата, покрит с листа и някакъв наръч найлони в ръцете. Кой е луд да
те вземе в колата си? Но съм спокоен … Вече нещата не са на живот и
смърт …
…..
В този ден вероятно седем свещи щяха да
догорят, но всички ние оцеляхме. Вечерта поканихме приятелите на вечеря
за да отпразнуваме втория си живот. Отидохме в ресторант със
символичното име Fortuna (Съдба). След вечерята си легнахме, благодарни
на Бог и напълно изтощени.
Автор: Давор Ярдаш
Превод: Атанас Георгиев
Материалът се публикува със специалното разрешение на
Cross Country Magazine и лично Давор Ярдаш.
